Неделята уж е почивен ден, а е събрал напрежението на две седмици — предишната и следващата. В този ден седим с баба на масата, обядвали сме сарми и пълнени чушки, но продължаваме да пием вино. Вън се опитва да вали и не може да реши какво — сняг ли, дъжд ли. Котката се е гушнала до печката и е провесила надолу глава от ръба на дивана. Баба предлага да люпим семки с виното. Мама бърчи нос презрително.

На мен ми става едно лятно, лятно.

Няма нищо по-освобождаващо от чопленето на семки. В сърцето ми изгрява онова слънце на тримесечна ваканция, в която чета цял ден, баба ме изпраща да обера малините, а когато леко се разхлади, излизаме с децата от съседната улица и важни-важни инвестирахме в по едно пакетче семки собствени пари. Напълваме си джобовете с него, играем на федербал, народна и волейбол, обикаляме поляните. И чоплим ли чоплим.

“Дай малко семки” стопяваше ледовете и градеше мостове.

Опознах този първи социален актив по време на ваканциите на село. Докато в града със сестра ми живеехме сравнително изолирани и нямахме много приятелчета, с които да се събираме, през лятото развивахме бурен социален живот. В екосистемата на село, в която съществувахме, обитавахме високите етажи, защото бяхме приятелки с другата елитна двойка местни сестри, а баба ни и дядо ни не само бяха в елита на пенсионерския клуб, но и винаги даваха на децата от улицата да си късат (ако попитат!) от нашата кайсия. Отделно, аз се катерех много добре по високите покриви и клони на орехите, когато перцето заседнеше. Това беше причината никога момчетата да не ми говорят на въпреки, все пак кой ще ги сваля тези перца.

И като капак, винаги имахме семки!

Затова да купиш семки беше истинска инвестиция.
У дома семки не можеше да се ядат. Мама ненавижда този навик, както ненавижда горните чаршафи с дупка, а не с плик. За нея те са символ на просташката българщина — нещо като да играеш хоро, но в рилско езеро и пиян като кирка. При баба обаче нещата седяха по различен начин. Тя прилежно събираше люспите на слънчогледа и акцентираше върху това, че трябва да се поддържа чисто и съвсем не всяко място е подходящо за целта. Макар и спазвайки рамките на социално допустимото, тя у дома си люпеше като истинска хала.
Та така и ние със сестра ми. Моментът, в който баба и дядо заминеха на село в летните жеги и ние отидехме при тях, още първия ден слагахме по един къс панталон с джобове, за да има за слънчоглед. Любопитно е как конвертируемите ресурси се променят, но принципът остава същият. Може да е материално или нематериално — услуга, внимание, съвет. Става по-сложно, по-скъпо, по-трудоемко, което не променя фактите — предпочитаме да работим не само с тези, които могат, но и с тези, с които ни е приятно. Чувстваме, че отношенията ни могат да са приятелски, да се разбираме и има как да ги развием.

Накратко, всичко опира до “дай малко семки”.

Неделята уж е почивен ден, а е събрал напрежението на две седмици — предишната и следващата. Затова и си позволявам в този безцелен ден да напиша този обърнат към миналото философски текст. Подходящ за всички мисли, които ми минават, докато чопля.