Как сте, приятели от близо и далеч? Седим ли си вкъщи в общия ни ужас? А усещаме ли, че това е една от малкото епидемии, които нас ни засягат, на фона на това, което се случва в истински бедните и истински забравени страни?

Светът се е затворил, светът го е страх. Този път, за разнообразие, “белият свят” също.

Това, което ще кажа, е малко грозно, но не може да ми даде мира. Ние сме в страна, която сме свикнали да мразим, оплакваме се като бедни, жалваме се, самосъжаляваме се. Но заедно с тези, които са в приеманите от нас като цивилизовани страни, живеем в някаква сладка илюзия. А именно — че сме защитени, имаме ваксини и антибиотици. Нас зика, малария, чума, шарка, холера не ни лови. Тези болести са някъде далече. Някъде в миналото.

Доста високомерно, ако питате мен.

Но 2020 ни хвана неподготвени. В някаква степен даже е добре, че и ние изпитваме този страх, в който живеят хората от държави без привилегии.

Прецаканите сме всички.

Затова е и този целият ужас. Без да подценявам сериозността на настоящата пандемия, колко от нас решиха, че е сериозен проблем, че някъде там в Бразилия, (където ние много искаме да отидем да пием коктейли и да лежим на плажа), се раждаха бебета без мозък, заради вируса на зика?

А най-прецакани са тези, които са свикнали да са богоизбрани. Знаете ли, чума още има тук-там. Вчера проверих. Периодично избухват епидемии от какво ли не, а в Мадагаскар е имало точно от чума през 2008. Представяте ли си? Чума. Шарка – в Самоа и Конго има и в момента. Холера – в Йемен. В Индия е имало енцефалит през 2018. Всички тези болести са лечими. Но, тъжно, за световната общност явно не са на достатъчно значими дестинации, за да се направи нужното.

Защото, то е ясно, прави се нещо. Но нещото не стига.

Да го кажем ясно — твърде дълго Западът се смяташе недосегаем за епидемиите. И сега реакцията е заменена със свръхреакция. Не ме разбирайте погрешно, дебело подчертавам, че не трябва да подценяваме вируса, но за много от мерките трябва да мине време, за да подействат, а не да се предприема следващата рестрикция, граничеща с нарушаване на основни човешки права.

Да се върнем в нашите колибки. Много ми се иска в тази пандемия малко да се осъзнаем. Като начало, да си дадем сметка, че сме част от света и не сме имунизирани срещу абсолютно нищо, което се случва на хиляди километри. Че страхът е еднакъв. Дали е все едно да се заключиш у дома, защото те е страх от чума или заради ковируса, като си се запасил с тоалетна хартия преди това?

Но знам, че промените няма да са положителни. Оптимизмът е много лош съветник. Хората ще искат повече граници, по-малко чужденци, които носят зарази. Повече държава, защото кризата, която идва след болестта, става все по-сериозна всеки ден. Повече “сила”, по-малко права.

Това е. Да ни е честито.